~.:Сладоледа е студен, но сладък :.~

В мойто малко село, наречено Аврора, цял живот се лутам и лутам и само се чудя какво да правя и с какво да се захвана. Тъкмо се захвана с нещо интересно и забавно, и то вземе че ми писне, или се счупи или ми го откраднат. И то вече ми писна и реших да ида да зема парички от мама и да си купя сладолед. Много обичам сладолед. Та взимам аз парички от мама и тръгвам за сладолед, но докато вървях и се сетих, че то в магазима има поне сто вида сладолед...ами сега? Спрях се, и започнах да мисля акъв точно сладолед искам: бананов, шоколадов,сметанов, ягодов, с бисквити, с орехи и докато си мислех мина един приятел покраи мен и ми каза: " Ей ако знаеш какъв хубав сладолед Тирамису продавааат! Аз си взех преди време и много ми хареса!". Слушайки го как говори, реших и аз да си взема такъв сладолед, да видя дали наистина е толкова вкусен. Та отивам аз в амагазина, и казвам на чичкото:- Един сладолед Тирамису, моля ^^ - а чичкото ми казва :- Оо, съжалявам, но в момента нямаме. Свърши преди половин час, но има малко по лъжицата - искаш ли да го опиташ? - Аз разбира се веднага се съгласих и опитах от сладоледа. Минута мълчание..станаха две..три.. Това определено беше най-вкусният сладолед който бях опитвал някога . Та попитах чичкото, кога ще докарат нов сладолед, а той каза че в петък със сигурност ще има.Та мина петък, мина и събота , мина и неделя. През тези три дена само за това мислех - как ще си купя сладоледа и ще си го ям и после пак ще си купя и така докато ми свършат парите. В понеделник сутринта вече гордо тръгвам аз към мага зина за сладолед, и продължавам да си мисля колко ще е вкусно и прекрасно. Но както си вървях, по дно време едно момче ме замери с камък и каза:- НЯМА ПЪК ДА СИ ЗИМАШ ОТ МОЯ СЛАДОЛЕД, НЯМА НЯМА !!! - и продължи да ме замеря с камъни. Аз се ядосах и започнах да се оглеждам за камани с които да отвърна на удара, но в тоя момент се появи приятелят ми, който ми каза за сладоледа и каза:- Остави го момчето намира. Майка му не му дава пари за сладолед, защото винаги се разболява като яде сладолед. Той просто го е яд. Не се акрай с него, ами само го подмини! - аз седях, почудих се една минута какво да правя и накрая го подминах и продължих към магазина за сладолед. Чичкото, който продаваше на щанда ме видя от далече и веднаага ми сложи една топка сладолед във фунийка и като пристигнах ми го връчи. Аз му дадох 5 стотинки и се запътих към вкъщи. Сладоледа изглеждаше страхотно и определено беше невероятен на вкус. Аз веднага му се нахвърлих и го излапах за 3 минути. За жалост докато се прибера до вкъщи, гърлото ми вече беше подуто и аз кашлях. Майка ми ме нахока и веднага ме уви в леглото и започна да ме тъпче с чайове и лекарства и прочие. "Ебаси гадния сладолед" беше първата мисъл която ми дойде на акъла. Но после като си полежах малко си казах: " Бе какво ми е виновен сладоледа...аз съм тъпия, че го изядох за 3 минути. Но като оздравеч определено ще си взема още и вече ще внимавам като го ям. Дано да има в магазина де...защото ако няма ще е много гадно... но и да няма, ще изчакам да докарат ^^". След като порамишлявах над сладоледения проблем се обърнах в лглото си, завих се и заспах.

Кръстосан разпит на свободна тематика 2

Кръстосан разпит на свободна тематика 1 : CLICK

-------------------------------------------------------

Олигофренията е много тъпо нещо. Хване ли те, трудно можеш да се отървеш. Аз се борих и борих, но тъкмо стигах до някакъв напредък, когато поглеждах към То, а точно това и очакваше Олигофренията - да се разсеям, за да ме обладае отново. Не знам защо То ме наричаше Нещо, но постепенно свикнах с това, свикнах и с То и с неговите въпроси. Но с това и започнах да отговарям на въпросите на То, и сякаш интересът се изгуби с изчерпването на въпросите. Остана само прословутият въпрос Защо? Него си го запазих и не дадох отговорът на То. То ме питаше питаше, после се правеше, че не го интересува, но аз така и не отговорих на този въпрос, а вместо това си играех с буцата. Е да, но То изглежда му писна - спря да задава въпроси, спря да си иска буцата, спря и да ми дава хартия, независимо дали я ям, или правя хартиени корабчета от нея. Но аз съм си виновен де, ако бях преборил олигофренията вместо да се заплесвам по То, ако бях пазил отговорите си, ако ... ако ...ако...аман от "ако"!
Последните дни, То си седи в ъгъла и си говори сам и ми открадна всичката хартия, с която сега си прави корабчета...Но и аз искам да си правя корабчета..и после да ги изям...ама няма...сега или трябва да си тръгна, с буцата в ръка за спомен, или да се прицеля наистина добре, догато То не гледа, и да я хвърля обратно в гърлото му. И без друго не задава въпроси, поне да си му върна буцата. Ама после аз ще си остана с нищо, а То ще остане с корабчетата, защото То не яде хартия като мен. Дилема...с чужда буца, или с празни ръце *пишейки, попива всички изтекли лиги в следствие на олигофренията*. Е поне с нея се преборих...няма я вече, а утре трябва да ида да се ваксинирам, че заради нея винаги ми се объркват плановете. Та за сега ще застана в другият ъгъл на стаята, и ще почакам още малко да видя какво ще направи То, а ако нищо не направи сигурно ще си му върна буцата...без него за какво ми е на мен.

*Всякаква прилика с реални лица и събития липсва. Намираме се извън времето и пространството. Гравитацията е по - силна от всякога. И тя все пак се върти - няма кой да я спре.

~.:The Book:.~

~.:The Book:.~

~.: Книгата:.~

Нощта бе спокойна и всичко беше покрито в тишината на безкрайното небе. Луната бе пълна и осветяваше високата сграда на военното поделение, където на двадесет и четвъртия етаж тъмна фигура седеше до прозореца, гледайки над останалите сгради. Едно леко почукване наруши този тъмен рай и вратата се отвори:
- Сър, докладът пристигна. Мисията на петнадесети взвод е била неуспешна и тяхното оттегляне е било наложително.
- Докладвай - каза ,мъжът.
-Трима от тях са загинали а четирима са тежко ранени и са настанени в болничната секция на военната академия.
След кратко мълчание ,мъжът каза :
-Пратете известия до семействата на загиналите и съответното обезщетение..
-Но сър..това са много пари не трябва ли първо да..
- Правете каквото ви казвам, лейтенант! Мисията е била провал...провaл, който можеше да бъде избегнат - той стисна юмрук и го удари в бюрото си.
-Да, сър - жената излезе и затвори тихо вратата, след което се отправи надолу по коридора.
-Ах..до кога ще продължава това? Нима не бе достатъчно, ами .. - телефонът в стаята звънна и малката червена лампичка започна да мига.
-Ало...Да, разбира се, сър. Веднага щом получим пратката, ще изпратим товара, който са успели да измъкнат. - Мъжът затвори телефона и след това бръкна в джобът си и извади цигара и запалка. Той отново се върна до прозореца и изгуби погледа си в светлината на луната, обгърнат в цигарен дим.
Утрото дойде и сребърният воал бе заменен от златното сияние на слънцето. Навсякаде из града засияха слънчевите панели върху покривите на сградите и хората започнаха да излизат и да се отправят към ежедневието си. Близо до центъра на града имаше малък парк, в който се намираше мраморен паметник. Насред цялата зеленина и светлина имаше само едно черно явление. Момичето гледаше безмълвно паметника с лице, обляно от сълзи, излизащи изпод черния воал и мигновено попити от малката кърпичка в риката й.
- Милейди, съжалявам за загубата ви - проговори малкият робот, който я придружаваше. Те бяха заедно още от както тя беше на пет години, а баща й и го подари за да може да има с кого да си играе, докато той е на поредната си военна мисия срещу мутантите от стария остров. Като малка, Сара прекарваше ежедневието си в огромното имение на семейството си , обградена от прислужници, грижещи се за нея. Майка й бе изчезнала три години след първия й рожден ден, а баща й непрекъснато пътуваше по военни мисии. Единственият близък приятел на Сара беше Аркс - малкият робот, който винаги споделяше болката и радоста на момичето. Макар и машина, той бе едно от големите постижения на технологията: неговите реакции и начин на мислене бяха изключително близки до тези на човека, но водеше началото си от военен експеримент и затова съществуваше само една завършена бройка. Постепенно детето на генерала израстна в имението и се образова изключително добре. Но въпреки това, жаждата й да е свободна, да обиколи света, да види всичко извън стените на имението, я мъчеше и тя не живееше щасливо. Сега след смърта на баща си, Сара се чувстваше изключително самотна. Тя знаеше, че трябва вече сама да се оправя и да потегли по свой път. Младото 20 годишно момиче поплака над гроба на баща си още час и реши да се прибере. Пътувайки в луксозния превоз, тя си осъзна с какво богатство е останала след смърта на баща си , но някак си не го искаше. Единствено искаше да остане сама и да потъне в спомените за баща си.
***
Прибирайки се в имението, Сара отпрати слугите и мина през кухнята за да похапне нещо. На излизане тя се запъти към огромното стълбище, когато на вратата се позвъня. Тя се огледа и видя, че никой друг не е чул звънеца, което я подтикна да отвори сама. Сара бе изненадана от посетителя : висок мъж на около 25 години с тъмна коса, а очите му бяха прикрити от тъмни очила :
- Лейди Джоунс?
-Да, това съм аз... кажете какво ви води тук ?-Хм - мъжът подаде малка метална кутия на момичето и продължи - Това бе оставено от баща ви. Той искаше да го имате, но не доживя да ви го даде лично. Моите съболезнования за загубата ви.
Сара взе кутията, а мъжът се поклони и се обърна, запътвайки се към колата, която го чакаше пред имението. Момичето го гледаше как ходи и някак си се почувства стоплена от думите му. Сякаш те бяха единствените искрени думи, изречени днес. След като мъжът изчезна заедно с колата, Сара затвори вратата и се запъти към стаята си, оставяйки кутията на една малка масичка в антрето. Лягайки на леглото тя заплака отново и се потопи в меките завивки на огромното легло. Мислите за миналото и за смъртта на баща й я изтощиха и тя заспа бързо, а Аркс я зави и се самоизключи до леглото.
" Не, татко.. не си отивай..чакай ме..ЧАКАЙ..."
Облята в пот и с крясък, Сара се събуди от кошмара. Огледа се и видя че навън е тъмно. Не искаше да събужда никого и затова се запъти към долния етаж за чаша студена вода. Слизайки по стълбите, момичето потърка очи и се запъти към кухнята. Отвори хладилника и си наля чаша студена вода с лимон, след което се запъти обратно към стаята си. Преминавайки към стълбите, тя се спря и погледна през прозореца в антрето. Лунната светлина я огряваше цялата, а самата тя не можа да отлепи поглед от сребърната красота. Постоя така около 5 минути , след което се обърна и погледът й се прикова върху кутията на малката масичка. Сара понечи да я вземе и се замисли : дали да я отвори или съдържанието щеше да я разочарова. Но защо баща й би пратил точно тези чекове и то лично..не, вътре трябваше да има нещо друго. Момичето взе кутията и се запъти към леглото си. Изкачвайки стълбите, тя я разгледа и установи, че се отваря с едно малко копче по средата на една от големите й страни. Завивайки се, тя го натисна и зелена светлинка се появи по ръбовете на металния предмет. След секунди едната страна се отмести и се отвори като капак. Момичето погледна в кутията и за нейна изненада установи, че съдържанието е нещо тотално неочаквано от нея - една книга. Сара огледа книгата внимателно, но не успя да види нищо специално освен заглавието на предната корица. Поогледа я още малко, след което я отвори и започна да чете под топлите завивки на леглото й. Отначало книгата й се стори странна, но колкото повече четеше, толкова повече й харесваше и намираше смисъл в написаното . Лунната светлина се прокрадваше тайно през прозореца, а тя четеше неотлъчно и се задълбочаваше все повече в книгата. Страниците събудиха странни мисли в нея и тя започна да гледа на живота си по малко по-различен и непознат до сега за нея начин. Книгата определено грабна вниманието й и тя не успя да спре да я чете. Когато сутринта най-после настъпи, тя погледна през прозореца и остави книгата на страна. Очите и се затвориха мигновено и тя заспа дълбого. Всички подчинени, включително и Аркс, я оставиха да спи с мисълта, че скръбта за баща й я е довело до такава умора, а причината беше , че книгата я бе държала будна цяла нощ. Когато момичето се събуди, луната отново цареше в небесния простор. Сара отиде отново до кухненското помещение, за да хапне нещо и веднага се върна в стаята си за да продължи да чете . Пробудилият се интерес в нея я накара да забрави за сегашните си проблеми и за смърта на баща си. Колкото по-далече стигаше, толкова повече започваше да живее в един собствен свят, откъснат от реалността. След три безсънни нощи тя изчете и последната страница и се загледа отново през прозореца. Слънцето блестеше, навън всичко беше спокойно и цареше тишина, а тя за първи път не пожела да излезе и да се поразходи на свеж въздух. Момичето зарови глава във меките възглавници и заспа отново, а мислите й се давеха в съдържанието на книгата. Мъката и мисълта за баща й сякаш се бяха изпарили и на тяхно място бяха застанали илюзиите за по-съвършен свят. Тези обикновени страници я накараха да мечтае за различен живот - живот изпълнен с мечтите й.
***
“ Нима това е съдбата ми ? Защо трябваше да остана съвсем сама....”
Сара гледаше тавана и размишляваше отново над екзистенциалните си проблеми. Накрая се реши и стана от леглото. Облече се и включи Аркс:
-Добро утро, милейди – каза бодро той – Днес е чудесен ден за разходка на плажа, не мислите ли ?
-Да, наистина е така – момичето се чувстваше прекрасно днес и искаше да види вълните и морето. След като се приготви и закуси, тя отказа да я закарат и излезе сама заедно с Аркс.
Сара реши да мине през центъра на града за да се порадва на оживения град и на малките паркове, след което се запъти към плажа и към мястото където живееха децата на морето. Бризът вееше нежно косите й, а тя се чувстваше по-жива от всякога. Опитваше да си обясни дали е заради прекрасното време или заради въздействието на книгата. Мислейки за това, Сара седна на пясъка и извади чантата си, след което започна да вади кърпата си и се съблече. Сара се запъти към морето и остави багажа си на Аркс. Момичето се потопи в морето и се отдаде на вълните. След известно време й стана студено и тя реши да излезе.Отивайки към робота си, Сара остана изумена от гледката. Вдигайки поглед тя видя, че Аркс бе заобиколен от група младежи и девойки на нейните години, облечени с дрипави дрехи, които миришеха на солена вода и водорасли. За миг тя се стъписа, но после осъзна, че те четат книгата й и се почувства странно :
-Ама вие...
-Каква е тази книга? – попита едно от момичетата – това което пише е странно...но ни харесва...искаме да я дочетем! Може ли?- всички гледаха в Сара в очакване на отговора, а самата тя се стъписа. Оказа се, че не само тя е превзета от магията на книгата, но и останалите .
-Ами..ако искате елате с мен в имението ми...там ще има място за всички ви..ако наистина толкова ви харесва тази книга – момичето беше още по-очудено, но когато те се съгласиха тя остана още по-очудена – ами вашите родители няма ли да се притесняват за вас?
-Не се безпокой – каза едно от момчетата – Нямало ни е с дни и те знаят, че ние можем да се грижим за себе си – след което се усмихна и се почеса по косата .
Сара стана и подхвана Аркс за едната му ръка, след което се запъти към дома си с десетимата младежи след себеси. Този път мина по заобиколния път, за да не привлече твърде много внимание и се прибра през задната врата на огромната си къща. Нареди на слугите да сложат масата и им каза да настанят гостите в стаите на последния етаж, в близост до нейната собствена. След вечерята те всички се скупчиха в хола до декоративната камина и Сара започна да чете на глас. Препоричитайки страниците тя намираше нови и нови скрити послания и се чувстваше още по-близка с книгата. Скоро манията й обсеби и децата на морето и те започнаха да мислят само за това. Четяха книгата по цял ден, без да правят нищо друго, докато един ден тяхното занимание не бе прекратено от силен шум и викове, идващи от външната врата. Сара стана и отиде да види какво става, а останалите я последваха. Сара се изненада когато завари група от плажни хора да се борят с прислугата за да влязат, крещейки:
-Искаме си децата! Къде са нашите синове и дъщери?
-Тук сме...Какво става? – попитаха в един глас десетимата младежи. – Какво е станало ?
-Как какво?! Няма ви вече втора седмица - притесняваме се за вас. Върнете се вкъщи!-се примоли една от жените.
-Но ние сме щасливи тук. Имаме храна и книгата е изцяло наша – те започнаха да обясняват ситуацията на родителите си, а Сара ги покани на чай и им показа книгата. След поредното препрочитане родителите на децата на морето бяха като хипнотизирани. Те копнееха да прочетат написаното още веднъж и да открият още по- висши мисли скрити зад думите. Постепенно тази сбирщина вманиачени читатели се превърна в група от около тридесет човека. Дойде денят в който един от тях предложи да разпространят книгата и да я покажат и на останалото население на острова. Идеята бе обсъдена и бе одобрена от всички. Последното им решение бе да направят митинг пред сградата на Военния отдел и да разпространят книгата на всеки минувач, неподозирайки, че всъщност един от слугите в имението бе поставено военно лице. Той реши, че е крайно време да докладва за това, което се случваше в голямата къща.
След края на сутрешната си смяна, шпионинът се запъти към офиса на генерала на военното отделение на остров Сал Витас, и му докладва каквото беше чул и видял. Генералът го изслуша внимателно, след което му каза че това са пълни глупости и че дори и да пропагандират някаква си книга това не е никаква опасност. След като го изпрати до вратата той се върна до бюрото си и вдигна телефона :
-Лейтенант, веднага ме свържете с корпорацията!
-Да, сър – отговори жената и го превключи към свързващата линия.
-Сър, намерихме къде се намира последният артефакт от товарницата на петнадесети взвод. Изглежда, че главнокомандващият я е скрил при семейството си...Не,не, сър. Все още не е разпространена. До нея имат достъп само група тинейджъри с който ще се справим лесно и бързо, без никой да разбере. Да, сър, очакваме вашата заповед и веднага ще изпратя група от зелените вратовръзки и СВС на мястото ...Какво?! Но, сър..не мислите ли, че е ненужна тази маневра... Все пак те са още деца..но..да..разбира се, сър, както заповядате!
Генералът затвори телефона и погледът му стана тъмен и натъжен. За пореден път той запали цигара и се загледа през прозореца . Той обичаше да прави това, защото ежедневието му бе напрегнато а цигарите бяха единственият начин да подтисне черните мисли и мъката в себе си. След като изхвърли фаса, той се обърна и отново вдигна телефона :
-Лейтенант...- гласът му бе нисък и сериозен, а жената усещаше тъгата в него. След кратко мълчание генералът продължи – свържи ме с отделението на преторианците.
***
На следващият ден групата на книгата се събра и те отново обсъждаха текста и кой как го възприема. Когато започна да се смрачава, те решиха да останат в имението за да могат на следващия ден да направят митинга в центъра на града. Всички бяха много ентусиазирани и нямаха търпение да настъпи сутринта и да потеглят с първите лъчи към центъра на града, още преди хората да са тръгнали към ежедневните си задачи. След като се навечеряха, всеки се запъти към отредената му стая в огромното имение и заспа в меките завивки. Нощта бе спокойна, а луната отново огряваше всички прозорци. Бе изминал около месец откакто Сара бе прочела книгата и сега целият й живот се бе променил. Тя погледа небето още малко и заспа. Точно когато момичето затвори очите си, лунната светлина изчезна, закрита от огромен облак, надвиснал над острова. Дъждът започна да се сипе леко и всичко потъна в мрак.
-Сър, изпратихме петима преторианци. Скоро книгата ще бъде върната. Какво да правим с хората, които са били в контакт ?
-Арестувайте ги и ги изпратете в бялото отделение – каза генерала и загаси поредната цигара.
-Но сър, те не са ненормални за да ги изпращаме там – каза стъписано жената.
-Нима? А как би нарекла обсебването на единадесет души от една единствена книга от миналата ера на земята? Тя е връзка с миналото, която може да застраши сигурността ни както го е правила и в миналото и ние трябва да предотвратим това. Добре знаете, че всички артефакти от миналото, намерени в стария град са изпратени в бункерните сейфове и се пазят там. Не искаме да повтаряме грешките си, лейтенант – мъжът говореше спокойно, но същевременно даде на ясно на жената, че той командва – а сега изпрати заповедта ми на отряда .
-Да сър!
***

‘’ Татко...чакай ме..не си отивай..’’ - Сара отново гонешеб аща си в съня си, но този път тя го настигна. Двамата седяха на една поляна и вятърът си играеше с косата й – ‘’ Татко, защо ме остави..върни се моля те..липсваш ми!’’ момичето се сгуши в прегръдката на баща си, а той каза – ‘’ Не забравяй вярата си в книгата, мила, и аз винаги ще съм с теб ‘’ – изведнъж я обгърна студенина. Слънцето изчезна, а вятърът стана смразяващо студен. Тя продължи да вика баща си, докато един от преторианците не завърза устата й :
-Отведете я в камиона при останалите й я приспете , останалите искам да обърнете всичко и да намерите проклетата книга и ако има някакави копия от нея– Мъжът под червеният шлем говореше с глас по-студен от леда и по-мрачен от буреносен облак. Останалите му подчинени претърсиха всяко кътче от къщата и събраха всички копия на книгата заедно с оригинала.
След като отведоха Сара и приятелите й в бялото крило, те бяха затворени в отделни килии. Светлина можеше да влезе единствено през малкото прозорче на килията, но сега дори луната бе закрита и в килията цареше тъмнина. Всички копия на книгата бяха отнесени в двора на военният отдел и изгорени. За разлика от оригинала, те нямаха заглавие на корицата си и бяха направени от обикновена бяла хартия. След това пепелта бе събрана в малко шишенце и бе предоставена на генерала заедно с оригиналната книга. Генералът гледаше и не можеше да си представи как една купчина хартия с мастило може да доведе до създаването на толкова голяма общност от последователи, които да повярват в една легенда. Той дълго гледа книгата и накрая реши, че е твърде опасно да я остави да съществува. Хвърли я в кофата и я запали, след което остави кофата на перваза и запали цигара от пламъците. След минута червената лампичка на телефона замига и тои знаеше, че трябва да даде обяснение къде е проблемната книга. Мъжът се обърна, взе шишенцето с пепелта и излезе от кабинета. Очакваше го тежък доклад и вероятно сваляне от поста му. Книгата бе важен артефакт от миналото, който бе унищожен и това нямаше да му се размине, но той не се притесняваше от това, защото знаеше, че бе предотвратил вълна от проблеми. Излизайки от сградата, той погледна небето и видя как дъждът спира, облакът се отмества и луната отново покрива със своето сияние града. Генералът се усмихна и продължи напред, а вятърът реши да върне изгубената надежда. Кошчето гореше на перваза на двадесет и четвъртия етаж и когато най-накрая хартията изгоря, вятърът повя силно и отнесе прахта. Под всичките изгорели прашинки се намираше малко парче, което бе останало непокътнато от корицата на книгата. Вятърът се усили и го понесе със себе си над небостъргачите. Накрая пътят на малката хартийка свърши през едни малки решетки и на пода на малката бяла килия. Сара го погледна и го вдигна. Само един поглед бе достатъчен, за да разбере какво е станало, но тя бе щастлива, защото знаеше, че като излезе ще напише книгата отново и ще продължи да вярва в нея. Сара гледаше луната и сълзите започнаха да се преплитат с нейната усмивка.
„Няма да спра да вярвам, татко... Ще вярвам винаги!”- Сара допря китките си и застана на колене, след което започна да се моли, а измежду пръстите й се подаваше малкото парче от корицата. Чувайки молитвата й, останалите затворници започнаха да се молят с нея и вярата им се разпръсна в лунната светлина. Те всички знаеха, че вероятно няма никога да излязат от тук, но това не пречупи вярата им.
Сара пазеше парчето хартия до сетния си час в бялата килия и дори бе погребана с нея. Тя успя да напише 7 копия на оригиналната книга и успя да изнесе някои от тях сред познатите си извън белите стени, като пожела някой ден да бъдат разпространени из целия свят и всеки да има достъп до просветлението, което книгата даряваше.
Полагайки я в ковчега, докторите поставиха парчето в ръцете й, а една от сестрите прочете на глас : “The Holly Bible”...

.:~Като Лъвов...аа...тоест Бобрите~:.

Изграждането на една връзка, било то кратка или дълготрайна, доста ми наподобява строителният процес при бобрите. И общите неща между двете ме карат да се замисля, дали и крайният резултат не е общ? Дали накрая и ние ще заживеем спокойно в езерото което сме строили ? А всичко започва толкова просто. Бобрите си хареват определено място в някоя река, и решават да започнат да строят дома си точно там. Досущ при нас, когато си харесаме някои, ние решаваме да се пробваме, да го накараме да погледне в нашата посока, и да му покажем какви сме, да ни забележи. За да го направим, ние започваме бавно бавно да наслагваме кал и клонки, да спираме притока на ненужни гледни точки, и да съсредоточим потока на мислите му само върху нас. След като препречим "водата" на мислите, постепено започва да се образува езерото от взаимоотношения. Приятни разговори, обсъждане на различни неща от живота, намиране на прилики и разлики един в друг, караници, спореници, спараници, кореници и така нататъка. След като езерото е достатъчно голямо и дълбоко, идва времето да укрепим бентовете, с помоща на които сме започнали всичко. Продължавайки да запълваме и разширяваме езерото, се заемаме и със заниманието да намерим достатъчно големи и здрави дървета с които да укрепим подпорите на отношенията ни. Решили сме, че ще се борим за това езеро, за този определен човек, и в следствие ние работим ден и нощ, ядем ядем ядем, изгризваме клони и части и ги трупаме непрекъснато около бентовете, укрепвайки ги и подсигорявайки се, че езерото ще си остане кадето е сега - на местото което ти си си харесал. Когато всичко е подсигорено идва зимата, и ние (досущ като бобрите) я прекарваме в езерото, където сме натрупали хранителни запаси. Но дали зимата ще разруши бента ни, или ще го направи по-здрав? И има ли изобщо смисъл да се трепем да строим, ако накрая всичко ще се разпадне? Струва ли си да спечелим само лошият опит накрая ? Или е по-добре да сме отшелници, но поне няма да гледаме как нещата се рушат пред очите ни? Кой знае...

.:~Path~:.

Щастие - ср.,само ед. Чувство и състояние на пълно задоволство, удовлетворение от живота.
---------------------------------------------------------------------

Разбирасе това е строго индивидулано при всеки един от нас. Щастието се основава на нашите интереси, желания, мечти, и същевременно на нещата които мразим, избягваме или не можем. Но как да достигнем до истинското щастие? Как да постигнем равновесието в самите себеси, при което ще сме наистина щастливи? Какви жертви трябва да направим, и дали си струва? Всъщност, истинското щастие не е нещо, до което пътуваме и за което се борим , което седи на пиедестал на върха на планината от премеждия, делящи ни от него. Не, щастието не е това нещо на върха на планината. Щастието представлява самата планина, то се заформя от всичките тези премеждия които сме изминали за да достигнем върхът. Тези препядствия и проблеми са факторът, който подчертава щастието ни. Минавайки през тях, ние изграждаме и завършваме концепцията си за нашето щастие, защото ако човек не се сблъсква с тези премеждия, той няма да знае какво наистина иска, и какво би го направило щастлив.
Тук идва въпросът - По кой път да поемем за върха ? По наи-лекият, или по този, който ще ни дари с най-много опит? А можеби по най-трудният? Откаде да знаем на каде да поемем? Всъщност няма значение, защото всеки един от тези пътища, рано или късно ще ни доведе до истинското щастие. Всеки един от тези пътища свършва горе на върха. Но какво става, когато решим да минем по неотъпканите пътеки - за по-напряко просто ? Там идва моментът, в който ние поемаме рискът да се изгубим в гората. Вървейки по направеният и отъпкан път, ние не трябва да се притесняваме за това, но всъщност ако някоя от тези пътеки ни изведе до върха през много по-пряк път, то ние сами ще създадем своят отъпкан път - пътят който ще предадем на останалите, когато се върнем от планината. Въпрос на личен избор е, дали да поемем този риск, дали сме достатъчно силни да приемем фактът, че сме се изгубили, и че обикаляме безцелно, да признаем че сме сгрешили и да поемем обратно по пътеката чак до големият път. Което разбирасе не значи, че след това няма отново да пробваме да минем на пряко, но както казах това е въпрос на личен избор. Все пак целта е да стигнем до планината.
Но какво пък е онова нещо, нещото което седи горе на върха на планината, което седи и чака да станем наистина щастливи за да го достигнем? Това всъщност е върхът - мястото на което можем да спрем изкачването, мястото на което се отдаваме на заслужената почивка от всичките премеждия. Точно от това място, бидейки истински щастливи, ние ще можем да се огледаме, да погледнем на длъж и на шир, защото от там - там горе - ние ще можем да видим света около нас, света в който сме били преди, да го погледнем от високо и да разберем какво представлява. Да си дадем сметка какъв е какво ни дава, какви места има в него и догаде се простира. Точно от тази планина, ние ще можем да изберем много лесно пътят, по който да се върнем долу в широкият свят. Но връщайки се там долу, преминавайки отново през препятствията на планината, ние ще се върнем с голямото съкровище - да точно със нашето щастие. Благодарение на изкачването ни, и благодарение на това че сме огледали света от една различна гледна точка, ние сме способни да се справяме с тези проблеми по много, много по-лесен начин. Те вече не са проблем за нас, и независимо колко ще ни затрупват и зариват, златното сияние на щастието винаги ще проблясва през тях, дори и през най-малката пролука, а докато то свети, ние сме непоклатими.

.:~Селянията в днешните ни Стени~:.

- Шефееее...стената пак поддаде, к'во да прайме ? А и к'во толко има зад нея, че седиме и я пазиме бе шефе?
Наистина, какво толкова крием зад нашите "прекрасни" стени? Личната ни Аврора? Или можеби слабостите ни? А можеби тъпотията ни? Кой знае...А толкова много стени виждаме всеки ден. Едни са с прекрасни керемиди, други с прекрасна боя...а някой дори имат порти. Но какво пък толкова стои зад тях? И всъщност трябват ли ни тези стени и прегради...тези ограничители, които не позволяват на околните да опознаят истинската ни същност? От една страна са ни нужни, за да може да предотвъртим злоупотребата с чувствата ни и реалните ни отношения, но тези стени се нуждаят от своите порти, за да допуснем само достойните хора до нещата които крием зад тях. Но как пък да не ги строим тези стени, когато винаги се намира някой да оскверни слабите ни места и да се възползва от тях. Тогава си казваш: Аааа..повече няма да се оставя така - и започваш да градиш стената си. Там вече попадаш в прекрасният "илиенци" на стените. Може да е огромна и масивна, без да допускаш никои да разбере чувствата ти, може да е малка и крехка, прикривайки само някакви черти от характера си зад нея, а може да е огромна, но пчти невидима, която да прикрива чувставта ти, но пред останалите показва желаните от тях неща. По този начин никои не забелязва преградата и всичко е наред. Но когато някой започне да те опознава, започва да забелязва, че когато вали, капките заобикалят местото на което е стената. Той започва да гелда и да гледа, да пита, пак да гледа, пак да пита...почва чак да човърка там, да се размотава отпреде, докато накрая не открие истината...И тогава какво? Каниш го през портата, или вдигаш невидимият щит, показвайки на какво е способна стената ти, или можеби го оставяш, надявайки се, че никой няма да му повярва ? Тук идва момента в който слизаш от високата стена, чак до основите й, и се явяваш пред въпросният "някой" с възможно най-голямата маска която имаш, маска заместваща стената в този момент, маска която е моментна докато обедиш човекът че няяяма такова нещо като невидима стена и той е ненормален и т.н., след това се връщаш наи-отгоре и продължаваш да се правиш, че всичко е наред и стената си седи и пази...ами ако препази...ако нещата отзад прашасат и раждясат...ако все ги пазиш за подходящият случай, а накрая те изчезнат неупотребени? Тогава какво? Тогава стената започва да рухва, започва да губи силата си, и тогава всички разбират истината и виждат една огромна разруха, намираща се там където би трябвало да са чувствата ти, личната ти Аврора....сърцето ти. Ето за това стройте вашите стени, но ги правете като метални огради, като в зоологическата градина. Решетки които пазят, но се наслаждаваш на гледката зад тях, на сърцето ти, чувствата ти, желанията ти. Тогава ставаш наистина красив, и никоя маска няма да може да те направи по-красив и по-забележителен. Тогава се освобождаваш от тревогите, да не би някои да види какво криеш, данеби някой да каже на останалите или да се добере до него. Тогава ти остава време да го споделиш с хората, които са достойни за това. Така те никога няма да прашасат, раждясат или изгният, сърцето ти ще е свободно да сияе навсякаде, а не да е ограничено от стена, преграда, фасада и т.н. Светлината му ще минава през решетките и ще достига до всички, желаещи да бъдат огряти. Тук идва момента с подземията...но това е друга приказка, както казваше баба.

.:Reaching:.

Търсейки липсващата част от моят малък пъзел, се скитах на всякакви места. Запознах се и говорих с най-различни невероятни хора, но така и не успях да намеря липсващото парче - парчето което щеше да ме допълни и да отвори вратите на Аврора. Натрупах куп приятели, куп невероятни хора, всеки от които уникален и невероятен, хора които не искам да загубя никога. Но когато дочух за невероятната луна, хората говореха колко прекрасна била тя. Как нейното сияние галело лицата им и това са били най-щасливите мигове в живота им. Изведнъж усетих купнеж да видя тази луна, да я опозная... можеби тя бе липсващото парченце от малкото ми пъзелче.
Скитайки се и търсейки, най накрая долових сиянието и. Но като малката глупава маймунка, аз се впуснах след него и стигнах до езерото в което се отразяваше луната. Колкото повече се опитвах да я стигна, толкова повече затъвах в езерото от въпроси с неясни отговори и догадки. Най-накрая потънах изцяло в езерото, а отражението на луната остана на повърхността над мен. Потъвайки към дъното аз губех всякаква надежда исе предадох тотално. Но когато стигнах дълбокото дъно на езерото, нямаше на каде повече да потъна. Тогава успях да събера сили и да се изтласкам от него. Изплувайки нагоре аз най-накрая се озовах пред отражението на луната. но когато протегнах ръцете си да я хвана и да я прегърна, тя изчезна с вълните на езерото. Но сиянието и все още стоеше. В този момент аз погледнах на горе и видях колко далеч всъщност е луната. Аз отново протегнах ръцете си, но не успях да я стигна. Тя изглеждаше толкова малка и толкова близо, а всъщност се оказа толкова голяма и толкова далече. Оставайки под сиянието й, аз имах два избора - да потъна отново в езерото завинаги, или да изплувам на брега и да започна да строя невъзможно дългата стълба до луната. Ако потъна, никога няма да разбера дали това е липсващото парче и никога няма да мога да завърша пъзелът си, а ако изплувам, цял живот ще строя стълба, която винаги ще се чупи и ще пада, в опитите ми да стигна луната. Вероятно никога няма да разбера дали тя е липсващата част, но поне може да се боря за нея.


// в действителност малката маймунка дадена като пример се удавила в езерото //