.:~Като Лъвов...аа...тоест Бобрите~:.

Изграждането на една връзка, било то кратка или дълготрайна, доста ми наподобява строителният процес при бобрите. И общите неща между двете ме карат да се замисля, дали и крайният резултат не е общ? Дали накрая и ние ще заживеем спокойно в езерото което сме строили ? А всичко започва толкова просто. Бобрите си хареват определено място в някоя река, и решават да започнат да строят дома си точно там. Досущ при нас, когато си харесаме някои, ние решаваме да се пробваме, да го накараме да погледне в нашата посока, и да му покажем какви сме, да ни забележи. За да го направим, ние започваме бавно бавно да наслагваме кал и клонки, да спираме притока на ненужни гледни точки, и да съсредоточим потока на мислите му само върху нас. След като препречим "водата" на мислите, постепено започва да се образува езерото от взаимоотношения. Приятни разговори, обсъждане на различни неща от живота, намиране на прилики и разлики един в друг, караници, спореници, спараници, кореници и така нататъка. След като езерото е достатъчно голямо и дълбоко, идва времето да укрепим бентовете, с помоща на които сме започнали всичко. Продължавайки да запълваме и разширяваме езерото, се заемаме и със заниманието да намерим достатъчно големи и здрави дървета с които да укрепим подпорите на отношенията ни. Решили сме, че ще се борим за това езеро, за този определен човек, и в следствие ние работим ден и нощ, ядем ядем ядем, изгризваме клони и части и ги трупаме непрекъснато около бентовете, укрепвайки ги и подсигорявайки се, че езерото ще си остане кадето е сега - на местото което ти си си харесал. Когато всичко е подсигорено идва зимата, и ние (досущ като бобрите) я прекарваме в езерото, където сме натрупали хранителни запаси. Но дали зимата ще разруши бента ни, или ще го направи по-здрав? И има ли изобщо смисъл да се трепем да строим, ако накрая всичко ще се разпадне? Струва ли си да спечелим само лошият опит накрая ? Или е по-добре да сме отшелници, но поне няма да гледаме как нещата се рушат пред очите ни? Кой знае...

.:~Path~:.

Щастие - ср.,само ед. Чувство и състояние на пълно задоволство, удовлетворение от живота.
---------------------------------------------------------------------

Разбирасе това е строго индивидулано при всеки един от нас. Щастието се основава на нашите интереси, желания, мечти, и същевременно на нещата които мразим, избягваме или не можем. Но как да достигнем до истинското щастие? Как да постигнем равновесието в самите себеси, при което ще сме наистина щастливи? Какви жертви трябва да направим, и дали си струва? Всъщност, истинското щастие не е нещо, до което пътуваме и за което се борим , което седи на пиедестал на върха на планината от премеждия, делящи ни от него. Не, щастието не е това нещо на върха на планината. Щастието представлява самата планина, то се заформя от всичките тези премеждия които сме изминали за да достигнем върхът. Тези препядствия и проблеми са факторът, който подчертава щастието ни. Минавайки през тях, ние изграждаме и завършваме концепцията си за нашето щастие, защото ако човек не се сблъсква с тези премеждия, той няма да знае какво наистина иска, и какво би го направило щастлив.
Тук идва въпросът - По кой път да поемем за върха ? По наи-лекият, или по този, който ще ни дари с най-много опит? А можеби по най-трудният? Откаде да знаем на каде да поемем? Всъщност няма значение, защото всеки един от тези пътища, рано или късно ще ни доведе до истинското щастие. Всеки един от тези пътища свършва горе на върха. Но какво става, когато решим да минем по неотъпканите пътеки - за по-напряко просто ? Там идва моментът, в който ние поемаме рискът да се изгубим в гората. Вървейки по направеният и отъпкан път, ние не трябва да се притесняваме за това, но всъщност ако някоя от тези пътеки ни изведе до върха през много по-пряк път, то ние сами ще създадем своят отъпкан път - пътят който ще предадем на останалите, когато се върнем от планината. Въпрос на личен избор е, дали да поемем този риск, дали сме достатъчно силни да приемем фактът, че сме се изгубили, и че обикаляме безцелно, да признаем че сме сгрешили и да поемем обратно по пътеката чак до големият път. Което разбирасе не значи, че след това няма отново да пробваме да минем на пряко, но както казах това е въпрос на личен избор. Все пак целта е да стигнем до планината.
Но какво пък е онова нещо, нещото което седи горе на върха на планината, което седи и чака да станем наистина щастливи за да го достигнем? Това всъщност е върхът - мястото на което можем да спрем изкачването, мястото на което се отдаваме на заслужената почивка от всичките премеждия. Точно от това място, бидейки истински щастливи, ние ще можем да се огледаме, да погледнем на длъж и на шир, защото от там - там горе - ние ще можем да видим света около нас, света в който сме били преди, да го погледнем от високо и да разберем какво представлява. Да си дадем сметка какъв е какво ни дава, какви места има в него и догаде се простира. Точно от тази планина, ние ще можем да изберем много лесно пътят, по който да се върнем долу в широкият свят. Но връщайки се там долу, преминавайки отново през препятствията на планината, ние ще се върнем с голямото съкровище - да точно със нашето щастие. Благодарение на изкачването ни, и благодарение на това че сме огледали света от една различна гледна точка, ние сме способни да се справяме с тези проблеми по много, много по-лесен начин. Те вече не са проблем за нас, и независимо колко ще ни затрупват и зариват, златното сияние на щастието винаги ще проблясва през тях, дори и през най-малката пролука, а докато то свети, ние сме непоклатими.