.:~Като Лъвов...аа...тоест Бобрите~:.

Изграждането на една връзка, било то кратка или дълготрайна, доста ми наподобява строителният процес при бобрите. И общите неща между двете ме карат да се замисля, дали и крайният резултат не е общ? Дали накрая и ние ще заживеем спокойно в езерото което сме строили ? А всичко започва толкова просто. Бобрите си хареват определено място в някоя река, и решават да започнат да строят дома си точно там. Досущ при нас, когато си харесаме някои, ние решаваме да се пробваме, да го накараме да погледне в нашата посока, и да му покажем какви сме, да ни забележи. За да го направим, ние започваме бавно бавно да наслагваме кал и клонки, да спираме притока на ненужни гледни точки, и да съсредоточим потока на мислите му само върху нас. След като препречим "водата" на мислите, постепено започва да се образува езерото от взаимоотношения. Приятни разговори, обсъждане на различни неща от живота, намиране на прилики и разлики един в друг, караници, спореници, спараници, кореници и така нататъка. След като езерото е достатъчно голямо и дълбоко, идва времето да укрепим бентовете, с помоща на които сме започнали всичко. Продължавайки да запълваме и разширяваме езерото, се заемаме и със заниманието да намерим достатъчно големи и здрави дървета с които да укрепим подпорите на отношенията ни. Решили сме, че ще се борим за това езеро, за този определен човек, и в следствие ние работим ден и нощ, ядем ядем ядем, изгризваме клони и части и ги трупаме непрекъснато около бентовете, укрепвайки ги и подсигорявайки се, че езерото ще си остане кадето е сега - на местото което ти си си харесал. Когато всичко е подсигорено идва зимата, и ние (досущ като бобрите) я прекарваме в езерото, където сме натрупали хранителни запаси. Но дали зимата ще разруши бента ни, или ще го направи по-здрав? И има ли изобщо смисъл да се трепем да строим, ако накрая всичко ще се разпадне? Струва ли си да спечелим само лошият опит накрая ? Или е по-добре да сме отшелници, но поне няма да гледаме как нещата се рушат пред очите ни? Кой знае...

.:~Path~:.

Щастие - ср.,само ед. Чувство и състояние на пълно задоволство, удовлетворение от живота.
---------------------------------------------------------------------

Разбирасе това е строго индивидулано при всеки един от нас. Щастието се основава на нашите интереси, желания, мечти, и същевременно на нещата които мразим, избягваме или не можем. Но как да достигнем до истинското щастие? Как да постигнем равновесието в самите себеси, при което ще сме наистина щастливи? Какви жертви трябва да направим, и дали си струва? Всъщност, истинското щастие не е нещо, до което пътуваме и за което се борим , което седи на пиедестал на върха на планината от премеждия, делящи ни от него. Не, щастието не е това нещо на върха на планината. Щастието представлява самата планина, то се заформя от всичките тези премеждия които сме изминали за да достигнем върхът. Тези препядствия и проблеми са факторът, който подчертава щастието ни. Минавайки през тях, ние изграждаме и завършваме концепцията си за нашето щастие, защото ако човек не се сблъсква с тези премеждия, той няма да знае какво наистина иска, и какво би го направило щастлив.
Тук идва въпросът - По кой път да поемем за върха ? По наи-лекият, или по този, който ще ни дари с най-много опит? А можеби по най-трудният? Откаде да знаем на каде да поемем? Всъщност няма значение, защото всеки един от тези пътища, рано или късно ще ни доведе до истинското щастие. Всеки един от тези пътища свършва горе на върха. Но какво става, когато решим да минем по неотъпканите пътеки - за по-напряко просто ? Там идва моментът, в който ние поемаме рискът да се изгубим в гората. Вървейки по направеният и отъпкан път, ние не трябва да се притесняваме за това, но всъщност ако някоя от тези пътеки ни изведе до върха през много по-пряк път, то ние сами ще създадем своят отъпкан път - пътят който ще предадем на останалите, когато се върнем от планината. Въпрос на личен избор е, дали да поемем този риск, дали сме достатъчно силни да приемем фактът, че сме се изгубили, и че обикаляме безцелно, да признаем че сме сгрешили и да поемем обратно по пътеката чак до големият път. Което разбирасе не значи, че след това няма отново да пробваме да минем на пряко, но както казах това е въпрос на личен избор. Все пак целта е да стигнем до планината.
Но какво пък е онова нещо, нещото което седи горе на върха на планината, което седи и чака да станем наистина щастливи за да го достигнем? Това всъщност е върхът - мястото на което можем да спрем изкачването, мястото на което се отдаваме на заслужената почивка от всичките премеждия. Точно от това място, бидейки истински щастливи, ние ще можем да се огледаме, да погледнем на длъж и на шир, защото от там - там горе - ние ще можем да видим света около нас, света в който сме били преди, да го погледнем от високо и да разберем какво представлява. Да си дадем сметка какъв е какво ни дава, какви места има в него и догаде се простира. Точно от тази планина, ние ще можем да изберем много лесно пътят, по който да се върнем долу в широкият свят. Но връщайки се там долу, преминавайки отново през препятствията на планината, ние ще се върнем с голямото съкровище - да точно със нашето щастие. Благодарение на изкачването ни, и благодарение на това че сме огледали света от една различна гледна точка, ние сме способни да се справяме с тези проблеми по много, много по-лесен начин. Те вече не са проблем за нас, и независимо колко ще ни затрупват и зариват, златното сияние на щастието винаги ще проблясва през тях, дори и през най-малката пролука, а докато то свети, ние сме непоклатими.

.:~Селянията в днешните ни Стени~:.

- Шефееее...стената пак поддаде, к'во да прайме ? А и к'во толко има зад нея, че седиме и я пазиме бе шефе?
Наистина, какво толкова крием зад нашите "прекрасни" стени? Личната ни Аврора? Или можеби слабостите ни? А можеби тъпотията ни? Кой знае...А толкова много стени виждаме всеки ден. Едни са с прекрасни керемиди, други с прекрасна боя...а някой дори имат порти. Но какво пък толкова стои зад тях? И всъщност трябват ли ни тези стени и прегради...тези ограничители, които не позволяват на околните да опознаят истинската ни същност? От една страна са ни нужни, за да може да предотвъртим злоупотребата с чувствата ни и реалните ни отношения, но тези стени се нуждаят от своите порти, за да допуснем само достойните хора до нещата които крием зад тях. Но как пък да не ги строим тези стени, когато винаги се намира някой да оскверни слабите ни места и да се възползва от тях. Тогава си казваш: Аааа..повече няма да се оставя така - и започваш да градиш стената си. Там вече попадаш в прекрасният "илиенци" на стените. Може да е огромна и масивна, без да допускаш никои да разбере чувствата ти, може да е малка и крехка, прикривайки само някакви черти от характера си зад нея, а може да е огромна, но пчти невидима, която да прикрива чувставта ти, но пред останалите показва желаните от тях неща. По този начин никои не забелязва преградата и всичко е наред. Но когато някой започне да те опознава, започва да забелязва, че когато вали, капките заобикалят местото на което е стената. Той започва да гелда и да гледа, да пита, пак да гледа, пак да пита...почва чак да човърка там, да се размотава отпреде, докато накрая не открие истината...И тогава какво? Каниш го през портата, или вдигаш невидимият щит, показвайки на какво е способна стената ти, или можеби го оставяш, надявайки се, че никой няма да му повярва ? Тук идва момента в който слизаш от високата стена, чак до основите й, и се явяваш пред въпросният "някой" с възможно най-голямата маска която имаш, маска заместваща стената в този момент, маска която е моментна докато обедиш човекът че няяяма такова нещо като невидима стена и той е ненормален и т.н., след това се връщаш наи-отгоре и продължаваш да се правиш, че всичко е наред и стената си седи и пази...ами ако препази...ако нещата отзад прашасат и раждясат...ако все ги пазиш за подходящият случай, а накрая те изчезнат неупотребени? Тогава какво? Тогава стената започва да рухва, започва да губи силата си, и тогава всички разбират истината и виждат една огромна разруха, намираща се там където би трябвало да са чувствата ти, личната ти Аврора....сърцето ти. Ето за това стройте вашите стени, но ги правете като метални огради, като в зоологическата градина. Решетки които пазят, но се наслаждаваш на гледката зад тях, на сърцето ти, чувствата ти, желанията ти. Тогава ставаш наистина красив, и никоя маска няма да може да те направи по-красив и по-забележителен. Тогава се освобождаваш от тревогите, да не би някои да види какво криеш, данеби някой да каже на останалите или да се добере до него. Тогава ти остава време да го споделиш с хората, които са достойни за това. Така те никога няма да прашасат, раждясат или изгният, сърцето ти ще е свободно да сияе навсякаде, а не да е ограничено от стена, преграда, фасада и т.н. Светлината му ще минава през решетките и ще достига до всички, желаещи да бъдат огряти. Тук идва момента с подземията...но това е друга приказка, както казваше баба.

.:Reaching:.

Търсейки липсващата част от моят малък пъзел, се скитах на всякакви места. Запознах се и говорих с най-различни невероятни хора, но така и не успях да намеря липсващото парче - парчето което щеше да ме допълни и да отвори вратите на Аврора. Натрупах куп приятели, куп невероятни хора, всеки от които уникален и невероятен, хора които не искам да загубя никога. Но когато дочух за невероятната луна, хората говореха колко прекрасна била тя. Как нейното сияние галело лицата им и това са били най-щасливите мигове в живота им. Изведнъж усетих купнеж да видя тази луна, да я опозная... можеби тя бе липсващото парченце от малкото ми пъзелче.
Скитайки се и търсейки, най накрая долових сиянието и. Но като малката глупава маймунка, аз се впуснах след него и стигнах до езерото в което се отразяваше луната. Колкото повече се опитвах да я стигна, толкова повече затъвах в езерото от въпроси с неясни отговори и догадки. Най-накрая потънах изцяло в езерото, а отражението на луната остана на повърхността над мен. Потъвайки към дъното аз губех всякаква надежда исе предадох тотално. Но когато стигнах дълбокото дъно на езерото, нямаше на каде повече да потъна. Тогава успях да събера сили и да се изтласкам от него. Изплувайки нагоре аз най-накрая се озовах пред отражението на луната. но когато протегнах ръцете си да я хвана и да я прегърна, тя изчезна с вълните на езерото. Но сиянието и все още стоеше. В този момент аз погледнах на горе и видях колко далеч всъщност е луната. Аз отново протегнах ръцете си, но не успях да я стигна. Тя изглеждаше толкова малка и толкова близо, а всъщност се оказа толкова голяма и толкова далече. Оставайки под сиянието й, аз имах два избора - да потъна отново в езерото завинаги, или да изплувам на брега и да започна да строя невъзможно дългата стълба до луната. Ако потъна, никога няма да разбера дали това е липсващото парче и никога няма да мога да завърша пъзелът си, а ако изплувам, цял живот ще строя стълба, която винаги ще се чупи и ще пада, в опитите ми да стигна луната. Вероятно никога няма да разбера дали тя е липсващата част, но поне може да се боря за нея.


// в действителност малката маймунка дадена като пример се удавила в езерото //