.:~Селянията в днешните ни Стени~:.

- Шефееее...стената пак поддаде, к'во да прайме ? А и к'во толко има зад нея, че седиме и я пазиме бе шефе?
Наистина, какво толкова крием зад нашите "прекрасни" стени? Личната ни Аврора? Или можеби слабостите ни? А можеби тъпотията ни? Кой знае...А толкова много стени виждаме всеки ден. Едни са с прекрасни керемиди, други с прекрасна боя...а някой дори имат порти. Но какво пък толкова стои зад тях? И всъщност трябват ли ни тези стени и прегради...тези ограничители, които не позволяват на околните да опознаят истинската ни същност? От една страна са ни нужни, за да може да предотвъртим злоупотребата с чувствата ни и реалните ни отношения, но тези стени се нуждаят от своите порти, за да допуснем само достойните хора до нещата които крием зад тях. Но как пък да не ги строим тези стени, когато винаги се намира някой да оскверни слабите ни места и да се възползва от тях. Тогава си казваш: Аааа..повече няма да се оставя така - и започваш да градиш стената си. Там вече попадаш в прекрасният "илиенци" на стените. Може да е огромна и масивна, без да допускаш никои да разбере чувствата ти, може да е малка и крехка, прикривайки само някакви черти от характера си зад нея, а може да е огромна, но пчти невидима, която да прикрива чувставта ти, но пред останалите показва желаните от тях неща. По този начин никои не забелязва преградата и всичко е наред. Но когато някой започне да те опознава, започва да забелязва, че когато вали, капките заобикалят местото на което е стената. Той започва да гелда и да гледа, да пита, пак да гледа, пак да пита...почва чак да човърка там, да се размотава отпреде, докато накрая не открие истината...И тогава какво? Каниш го през портата, или вдигаш невидимият щит, показвайки на какво е способна стената ти, или можеби го оставяш, надявайки се, че никой няма да му повярва ? Тук идва момента в който слизаш от високата стена, чак до основите й, и се явяваш пред въпросният "някой" с възможно най-голямата маска която имаш, маска заместваща стената в този момент, маска която е моментна докато обедиш човекът че няяяма такова нещо като невидима стена и той е ненормален и т.н., след това се връщаш наи-отгоре и продължаваш да се правиш, че всичко е наред и стената си седи и пази...ами ако препази...ако нещата отзад прашасат и раждясат...ако все ги пазиш за подходящият случай, а накрая те изчезнат неупотребени? Тогава какво? Тогава стената започва да рухва, започва да губи силата си, и тогава всички разбират истината и виждат една огромна разруха, намираща се там където би трябвало да са чувствата ти, личната ти Аврора....сърцето ти. Ето за това стройте вашите стени, но ги правете като метални огради, като в зоологическата градина. Решетки които пазят, но се наслаждаваш на гледката зад тях, на сърцето ти, чувствата ти, желанията ти. Тогава ставаш наистина красив, и никоя маска няма да може да те направи по-красив и по-забележителен. Тогава се освобождаваш от тревогите, да не би някои да види какво криеш, данеби някой да каже на останалите или да се добере до него. Тогава ти остава време да го споделиш с хората, които са достойни за това. Така те никога няма да прашасат, раждясат или изгният, сърцето ти ще е свободно да сияе навсякаде, а не да е ограничено от стена, преграда, фасада и т.н. Светлината му ще минава през решетките и ще достига до всички, желаещи да бъдат огряти. Тук идва момента с подземията...но това е друга приказка, както казваше баба.

.:Reaching:.

Търсейки липсващата част от моят малък пъзел, се скитах на всякакви места. Запознах се и говорих с най-различни невероятни хора, но така и не успях да намеря липсващото парче - парчето което щеше да ме допълни и да отвори вратите на Аврора. Натрупах куп приятели, куп невероятни хора, всеки от които уникален и невероятен, хора които не искам да загубя никога. Но когато дочух за невероятната луна, хората говореха колко прекрасна била тя. Как нейното сияние галело лицата им и това са били най-щасливите мигове в живота им. Изведнъж усетих купнеж да видя тази луна, да я опозная... можеби тя бе липсващото парченце от малкото ми пъзелче.
Скитайки се и търсейки, най накрая долових сиянието и. Но като малката глупава маймунка, аз се впуснах след него и стигнах до езерото в което се отразяваше луната. Колкото повече се опитвах да я стигна, толкова повече затъвах в езерото от въпроси с неясни отговори и догадки. Най-накрая потънах изцяло в езерото, а отражението на луната остана на повърхността над мен. Потъвайки към дъното аз губех всякаква надежда исе предадох тотално. Но когато стигнах дълбокото дъно на езерото, нямаше на каде повече да потъна. Тогава успях да събера сили и да се изтласкам от него. Изплувайки нагоре аз най-накрая се озовах пред отражението на луната. но когато протегнах ръцете си да я хвана и да я прегърна, тя изчезна с вълните на езерото. Но сиянието и все още стоеше. В този момент аз погледнах на горе и видях колко далеч всъщност е луната. Аз отново протегнах ръцете си, но не успях да я стигна. Тя изглеждаше толкова малка и толкова близо, а всъщност се оказа толкова голяма и толкова далече. Оставайки под сиянието й, аз имах два избора - да потъна отново в езерото завинаги, или да изплувам на брега и да започна да строя невъзможно дългата стълба до луната. Ако потъна, никога няма да разбера дали това е липсващото парче и никога няма да мога да завърша пъзелът си, а ако изплувам, цял живот ще строя стълба, която винаги ще се чупи и ще пада, в опитите ми да стигна луната. Вероятно никога няма да разбера дали тя е липсващата част, но поне може да се боря за нея.


// в действителност малката маймунка дадена като пример се удавила в езерото //